Автор: Янка Петкова

 

Аз не съм обсебваща майка, на моменти съм по-скоро отсъстваща. Все още не мога да разбера това благотворно ли влияе на девойката, която расте покрай мен или ще заложи някакви психологически проблеми в бъдеще. В последните години отвсякъде ни съветват да сме съпричастни родители, да се интересуваме от вълненията на децата, дори ако не искат да ни ги огласяват, да сме в крак с интересите им, да сме си най-добри приятели. Това с „приятелството“ ми е любимо сред заклинанията на новите семейни шамани. Аз на приятелките си не им давам джобни, не им простирам бельото, не ги „храня и обличам“, щях да кажа и че не им определям вечерен час, но се сетих, че не съм определила и на дъщеря си. Не за да не преча на нощния живот на детето, просто още не се е налагало да го правя.

Казват, един от първите симптоми на обсебване е да водиш детето за ръка, дори когато отива от една стая в друга. Имало и други сериозни признаци:

  • тотално обезопасяване на дома, което превръща дори рутинно действие като готвенето в поредица от сложни стъпки, за да си осигурите достъп до ножа или тенджерата;
  • избягване на места, в които има струпване на повече деца – това е огнище на инфекции, както и да го погледнеш;
  • купуване само на игри и играчки, които ще спомогнат ранното детско развитие;
  • целодневно препускане от една форма към друга – спорт, изкуства, чужди езици  и посещаване на всички събития от културния календар прецизно изготвен от майката за месеци напред;
  • прескачане от специалист на специалист, ако не дай Боже, най-скъпото ни се разболее, и колекциониране на диагнози и рецепти, защото една компетентна майка никога няма да се задоволи само с едно мнение – в краен случай ще й свършат работа две, но ако е направила и проучване в посещавания от нея форум и в социалната мрежа. Търсенето на съвети, с които да не се съобрази, си е вид зависимост при нея.
  • …и най-вече натрапчивата мисъл, че тя е единствената, която се грижи за детето си както трябва.

Без да се поддаваме на приложна психология, подхождайки абсолютно аматьорски, ние просто оставихме детето да живее с нас. Нямаше как да бъде иначе – непрекъснато сме заедно, по стечение на обстоятелствата, не че ни е любимо да сме неразделни. Няма баби и дядовци, които биха могли да осигурят разнообразие в семейната клетка, няма и кой знае колко активен социален живот, което е престъпление.

Когато се вземат важни решения – детето присъства, защото няма къде да отиде. Когато се водят спорове – детето пак е там, по същата причина. Когато питам и търся мнение, го отправям към „всички тях“ – бащата и дъщерята. По-рано дори се учудвах, ако детето отговори преди бащата, сега вече не ми прави впечатление, че „малкото“ дава съвети, вслушвам се… или поне давам вид. Макар да се ползва с някои преференции, е абсолютно наясно какво преодоляваме, какво ни тревожи или вбесява, какво планираме да се случи…утре. Не е преднамерено, а резултат от съвместното съществуване. Затова ми се струва, че опитът да се следва предложен модел на възпитание е насилие над природата ни – или ни идва отвътре, или не. Още по-трудно ми е да разбера жени, които превръщат майчинството в заветна цел и смисъл на живота. Не че не е тържество на женската ни същност, не че не се осъществяваме (в някаква степен или напълно) чрез него, просто „майка“ не може да бъде единствената дума във визитката ни. Няма лошо в проповядваната всеотдайност, стига да не ни заличава до степен, да ни е трудно да си спомним какви сме били преди „новата ера“.
Вие от кои майки сте?

(Visited 603 times, 1 visits today)