Пеев ги донесе отнякъде. Коледен подарък от благодарен клиент. Но преди да стигна до тях, нека ви разкажа за моята първа любов.

Моята първа любов е шоколадът. Не си спомням ясно първата ни среща, била съм в твърде крехка възраст. Но независимо дали го срещнеш на две, на десет или на петдесет, любовта към шоколада си остава за цял живот. Понякога му изневеряваш – с мъж, вино, баклава, „Белуга“, чийзкейк или кой знае какво, но винаги се връщаш към него. И той е винаги насреща, готов да те приеме обратно, блудната теб – да те целуне с какаови устни, да проникне в сърцевината ти, да те изпълни отвътре, да погъделичка най-съкровените ти нервни окончания, да нахрани тялото и душата ти. Моята голяма любов – шоколадът. Мога да го ям сутрин, обед, вечер. И нощем. Помня една знакова случка от детството ми, когато татко ми донесе огромен буркан течен шоколад от „Кореком“, вярвам, че помните тези малки бастиони на гнилия капитализъм. Не бях чак толкова малка, може би съм имала 12-13 години. Грабнах буркана и една лъжица и се усамотих с книга в моето ъгълче на дивана, облегната на големия кафяв мечок, който ми служеше за възглавница и душеприказчик. По едно време татко надникна и видя, че съм преполовила буркана. Баща ми винаги е вярвал в свободния дух и самоконтрола и си спомням колко сериозно ми каза:

– Знам колко обичаш шоколад, но човек трябва да има мярка и сам да си я налага. Ако сега изядеш целия буркан, обещавам ти никога повече през целия ти живот да не ти купя шоколад.

И си удържа на думата. Но шоколадът търпеливо ме изчака да порасна и да почна да си го купувам самичка. Естествено, с времето се научих да удължавам удоволствието, да не искам всичко наведнъж, но и при най-строгите диети, които съм пазила, шоколадът винаги е побеждавал суетата.

Обичам го във всичките му форми и разновидности – с ядки и без, млечен и черен, с допълнителни вкусове, дори със сол и джинджифил. Въпросните специални бонбони бяха в елегантна, изчистена, квадратна чисто черна кутия с фин сребърен надпис. Самите те ръчно изработени, с различен вкус и вид, общо 25 броя. Към тях имаше малка книжка, с подробно описание на аромата и вкуса на всеки един поотделно. И какви вкусове – от мохито до крокан, от малиново изкушение до канела, от пипер до карамел. Няма нужда да ви казвам, че завладяха въображението ми и се влюбих в тях безвъзвратно. Естествено, момчетата веднага ги нападнаха, тези малки лакоми зверчета. Излишно е да ви обяснявам, че по Коледа къщата се пълни с всякакви шоколадови изкушения, така че им позволих да си вземат по един бонбон, а останалите реших да скрия. Не само защото в душата ми дреме една саможива егоистка, отраснала като единствено дете, а и защото на 27 декември с Пеев имаме годишнина и моят таен план за честването й включва отпращане на момчетата с батко им на кино и малка романтична вечеря само за нас двамата, в която специалните бонбони веднага получиха съответната специална роля.

На другия ден обаче се оказа, че момчетата все пак бяха открили специалните бонбони. Сякаш не им стигат всичките „Милки“, „Неслета“, „Линдове“ и „Тоблерони“ на света, които им падат на главата от шкафовете из цялата къща, те решиха, че искат точно моите романтични бонбони. С възмущение установих, че от 25 са останали само девет бонбона, които внимателно разпределих по кадифените редички на кутията сравнително равномерно и скрих в най-високия шкаф. Вечерта големият син и снахата дойдоха на гости и малките веднага изклюкаха, че мама има специални бонбони, които не дава на никого. Укоризненият поглед на снахичката (знае ли човек, може и да е бременна) и начумерената физиономия на Теди ме принудиха със свито сърце да извадя кутията от тайника и да се разделя с още четири бонбона. Останаха точно пет. Точно тогава звънна съседката Минка и нямаше как да не почерпя и нея. Последните четири бонбона ми намигнаха от кутията и дори сякаш ми се усмихнаха умолително, преди да затворя черния капак върху тях, все едно хлопвам ковчег. Тогава осъзнах, че бонбоните няма да оцелеят у дома. Дори децата да не ги намерят, аз самата щях да се изкуша и до 27 нямаше да остане нито един. Хрумна ми блестяща идея. Съседката е много мой човек, дори децата съм й поверявала. Защо да не й дам да ми пази последните специални бонбони?

Обясних й ситуацията набързо, тя прегърна идеята и си тръгна с черната кутия в ръце. Ех, да съм знаела, че това ще е последната ни среща. Не със съседката. С бонбоните.

На следващата вечер Минка се появи на вратата с огромна кутия „Мерси“ и съмнително гузен вид.

– Миме…  – започна тя, а аз вече знаех какво ще ми каже. Кръвта нахлу в главата ми, стиснах зъби, защото усещах, че само ако отворя уста, ще надам пронизителен, нечленоразделен вой на ранена вълчица. Вперих в нея тежък, обвинителен поглед, под който клетата женица се сви, преглътна с внезапно пресъхнала уста и след кратко мълчание успя да избълва на един дъх, с наведени очи:

– Много съжалявам, Миме, ама Жорето намерил кутията, хем я бях скрила над хладилника… Виж, нося ти цяла голяма кутия „Мерси“. Много извинявай! Детска му работа, какво да ти кажа… Все едно не е виждал бонбони.

 

Смотолевих нещо през зъби, не помня какво, но много се надявам да не са били тежки клетви. След което тръшнах вратата с възмутен жест, като разбира се в последния миг се пресегнах и грабнах кутията „Мерси“ от ошашавената Минка, предателка на женската солидарност и в частност на моето добросъседско доверие. И в онзи миг ме осени прозрението.

Аз съм си виновна, само аз и никой друг. Никога повече няма да крия специалните бонбони от децата.

ЩЕ СИ ГИ ИЗЯЖДАМ НА МИГА!

(Visited 1 080 times, 1 visits today)