Автор: Юлита Гърбева

Живеехме на втория етаж във фамилната къща на прадядо ми. Едно голямо семейство, почти като дядовата ръкавичка, едно голямо сърце туптящо в тухлената си обвивка и точно там се родиха най-милите ми и скъпи детски спомени. Импровизираното ни апартаментче беше изключително малко, не повече от 30 кв.м., но то ще си остане най-уютното място за моята детска душа. Та, там, всичко беше малко, сътворено от ръцете на татко и дядо, за да се побере, всичко имаше своето място и ред. А над всичко миниатюрно се извисяваше като исполин – четирикрилия гардероб. Огромна, дървена мечка, която погледната днес е съвсем нормална по размери. В него се криеше шарения свят на мамините тоалети, изрядно изгладените ризи на татко, дрехите на мен и сестра ми, малки съкровища, и шалове, палта и шапки. Чак се чудя как не се пръсваше по пантите си. Познавах звукът му сутрин, когато мама избираше дреха за работа или късно вечер, когато в тъмното търсеше чиста кърпа…зад вратите му играехме на криеница часове наред.
Помня го и зловещ, и страшен звучеше, когато мама го отвори една ранна утрин,за да извади черен чорапогащник и черна рокля и да изпрати баща си в последния му път…
В този великан стоеше една картонена кутия с прозрачен капак и сатенена панделка, а в нея под оризова хартия лежеше сгъната розова нощница от жарсе/ ха,сега как да го обясня този луксозен плат на комунизма на младите ни читатели ?/, с дантела по деколтето и по падащите ръкави. Беше й подарък, за първата Коледа в новия дом от баба ми. Колко пъти съм гледала това мамино съкровище и колко пъти то е олицетворявало красивото, женственото, най -съвършеното. Мама, помня, само няколко пъти я е обличала, но винаги будеше възхищение и мечта у мен – да облека някой ден нощницата, да имам моята вълшебна Коледа, с любим човек…
Годините минаваха, ние със сестра ми пораснахме. Мама ни научи на всичко, което трябва да знае една жена, за да изглежда добре. Научи ни да бъдем добри майки, съпруги, приятелки, домакини. Научи ни, че дом има и на 30 квадрата. Научи ни на обич!
Миналата година решихме да празнуваме Коледа на вилата – сняг,студ, истински огън, вълшебство. Е, първо едвам качихме колата до къщата, мислех,че ще се обърне по таван. Леко изнервени свалихме багажа, малко зъзнене първата нощ, докато се стопли къщата. Голямото готвене, украсяване, суетене. Печката на дърва и въглища успокоително бумтеше, а в нея се печеше най-вкусният тиквеник на света. Истинска Коледа, с любими хора и прекрасното чувство на споделеност.
И докато трескаво търсех в скрина бяла покривка за огромната семейна маса, защото новата се оказа забравена, случайно намерих нощницата от жарсе. Ех, че ми трепна – все едно дядо Коледа ми я беше оставил… Облякох я и ми стана хубаво… Един детски спомен оживя, една проста мечта се сбъдна. Там, в огледалото ме гледаше една пораснала жена, получила онова, за което мечтаеше – любов, семейство и две деца…щастливка!
След празниците взех моето съкровище с мен, за да запазя топлото усещане и същата вечер чух онези заветни думи – „Много си хубава, мамо. Като порасна, ще ми я подариш ли?“ И разбрах, че смисълът е това – да има кого да научиш, на кого да подариш, да завещаеш и да го правиш с любов, за да се раждат мечти, па макар и простички…

 

Снимката е от личния архив на Юлита. Снежният коледен свещник е направила с двете си ръце. А ако щете вярвайте, и стената зад него. Някои жени просто умеят да творят красота.

(Visited 941 times, 1 visits today)