Автор: Ина

В четвърти клас съм. Провесила съм краката си през най-високия училищен прозорец, плача и правя уговорки с Бог: „Виж сега, ако мама умре от този рак, аз ще се скоча от тук. Щом е лошо да скоча, значи е лошо и мама да умре. Ако не искаш да го направя, не ми я взимай!”
Чистачката едва не ме заключва в стаята. Всички са си тръгнали, а тя почти ме замита:
– Хайде, тръгвай, че се стъмни. За една оценка не си струва да се плаче.
Отивам в библиотеката и търся книга за рак. Нямат такава. Никой не ми говори, не ми обяснява нищо. Гледат ме баби, съседки. Баща ми е като дим от много стар комин. Само мама ми се обажда всеки ден от болницата. И всеки ден се сбогуваме.
Имаме съчинение за обичта. Пиша моето цял ден. Изписвам сърцето си в него. И мама изписвам. От болницата.
Целият клас плаче, Учителката ми също. Прегръща ме и пише в лексикона ми най-силните, успокояващи, осмислящи ме думи, които ще запомня за цял живот.
Моята Учителка е сладка като мед, бълбукаща като извор, чиста като бял лист и магнетична като коледен подарък. С нея литературата е ароматна, вкусна, мека, хрупкава, тайнствена, близка, привличаща и омагьосваща. Всяка дума е лабиринт, всеки стих – нова земя. Не само разбираме написаното, ние го обичаме!
Чувстваме се специални, важни, значими с малките си детски проблеми и тревоги. Защото тя ни възпитава да ги уважаваме, както у себе си, така и у другите. Учи ни да изразяваме най-мрачните си чувства с най-красивите думи, да рисуваме върху листа със сълзите си и да го скулптираме с усмивките си.
Започва да ми дава все повече теми за писане. После ги чете пред класа, а на мен ми пише шестици. През това време другите учители ме срещат и питат:
– Защо така си намали успеха? Да не харесваш някое момче?
Аз изсумтявам „Глупости!” и ги оставям възмутено да нареждат колко невъзпитана съм станала.
Моите съчинения и стихове стават все повече и повече. Давам ги на мама, когато се прибира от болницата, а докато я няма пиша ли пиша, за да има какво да й покажа следващия път.
После се сменят училища и много учители. Някои от тях са груби, пишат с правописни грешки, а когато ги поправяме ни заплашват и гонят от час. Разпалват най-голямото ни бунтарство и ние реагираме бурно и вулканично. Защото нашата Учителка ни е казала, че мислите и чувствата са важни и трябва да се ценят. Дала ни е толкова здрава, плодородна, благодатна земя, че никой след това не успява да я превърне в угар.
После следват много избори и кръстопъти, които разпъват мислите ми в бесило, на което се люлее душата ми. Спасява ме отново онова изречение в лексикона, което всеки път ме връща в себе си, в истинското, в силното, в можещото ми аз. А когато въпреки измъкването, бесилото е оставило поредните рани и те още кървят – пиша. Пиша така настървено, както тогава за мама.

На четиридесет съм. Провесила съм крака през изпъстрения със стикери прозорец вкъщи, чета стиховете на дъщеря ми, плача и правя уговорки с Бог: „Може ли поне половината от мъката, през която трябва да мине момиченцето ми, докато порасне, да я понеса аз? А? Може ли? Пък аз после няма да те занимавам със себе си и да се тръшкам, че ми е трудно, обещавам ти!”
Дъщеря ми пита какво мисля за стиховете й:
– Стават ли? Защото аз ги дадох на госпожата по литература, но тя изобщо не ги погледна.

Сърцето ми се спъва в спомен и започвам да говоря за моята Учителка. Отсреща ме гледат широко отворени очи, които периодично се насълзяват или разсмиват. След дългото разказване решавам за пореден път да потърся някаква информация, въпреки неуспешните опити през годините. Изведнъж екранът грейва със същото онова медено и магнетично лице, сякаш време изобщо не е имало.
Пиша й мейл. Плача, трия, започвам отначало, пак плача… Дъщеря ми подскача:
– Пращай го, мамо, хайде бързо!
Правя го само, за да успокоя съвестта си, че моето закъсняло „Благодаря” ще отекне някъде, макар и от съвсем непознат човек. Не очаквам да си спомня за мен изобщо – минали са 30 години!
Мисля си колко много хора губим по пътя си, колко много хубави думи остават скърцащи някъде на дъното на сърцата ни, докато се давим в лошите.
Отговорът идва на другия ден. Моята Учителка не само знае коя съм, не само помни всичките ни разговори, но ми цитира неща, които отдавна съм забравила… Отново усещам онзи аромат на мед и чувам омайното бълбукане. Чувствам се сигурна, окрилена, чувствам се себе си. Пишем си редовно. Тя продължава да ме учи на стил и живеене, аз продължавам да не успявам да й благодаря.
Дъщеря ми изписва поредна тетрадка със стихове, в които мракът се къпе в извори и вече не е толкова страшен.
А мама чете и двете ни. И се сърди като не й давам да шерва във Фейсбук… 

(Visited 1 060 times, 1 visits today)