Аглика е прекрасна фина жена с душа на поет и ръка на художник. Цялото й същество излъчва артистичност и деликатна природа. Картините, които виждате в тази публикация, са нейни, освен това пише прекрасни стихове и прави неземни снимки. Ето каква история ми разказа от ученическите си години, когато творческият й дух се сблъсква със скучната математика. Четете и се забавлявайте. 🙂 

 

14375414_10154522469513185_1645335379_o

 

Десети клас съм. Училището, в което учих е относително добро. Всъщност…, не е добро. Попаднах не по свое желание там, мама ме записа, но това е друга история. Предмета, в който наострях уши и сетива въобще беше рисуване. Плувах в свои води и това бяха часовете еликсир за душата ми, за разлика от безумните математически обяснения за цифри, уравнения и ъгли при математичката ни. С две думи била съм и в Рая и в Ада в рамките на един учебен ден. Както и да е. Случката е в час по математика. Стоя някъде на средата на колоната от банки в стаята и симулирам записки на това, което даскалицата обяснява, пишейки на дъската. Гласът и е писклив и от време навреме ме стряска, което е добре, понеже ме кара да вдигна поглед и да разбера точното й местоположение, защото това което правя в тетрадката си въобще не са записки с числа и прилежащите им скоби, а рисувам шаржове на учителите. Разбира се обектът на поредния шарж е математичката. Изключително удобно е да я нарисувам, тъкмо докато ми позира с тебешир и купчина листи в ръка. Часът е почти към края си, даскалицата каканиже отпред, а аз почти привършвам с последни щрихи физиономията й, която както във всеки шарж, изглежда малко смачкана, смешна и уронваща в известен смисъл авторитета й. Но със шаржовете е така, трябва да си широко скроен, за да не се засегнеш. Това изискване обаче не е по възможностите на въпросната, която някак магически се е озовала до мен в почти последната минута на часа и пискливите нотки в гласа й срязаха почти до кръв ентусиазма, с който довършвах творбата си. – Предай си тетрадката и напусни часа! – думи, които накараха косата ми да щръкне? Оставих тетрадката на катедрата и излязох да си треперя в коридора. Последвал е учителски съвет, случаят с тетрадката и шаржовете са стигнали до директорския кабинет, а аз съм предложена за намаляване на поведението, за това че уронвам престижа на преподавателите си с неприлични рисунки. Викат майка ми в училище, разговори с директорката, класната и т.н. все прекрасни събития… В крайна сметка, заради това, че нямам никакви провинения до момента, отмениха намаляването на поведението ми, като го замених а с публично мъмрене. Е, мъмриха ме пред строя, в училищния двор, а аз трябваше да се срамувам и да обещая, че това деяние няма да се повтори. Всичко можеше да приключи така и да бъде наред без последствия в моя полза и във вреда на учителките ми, ако… Ако не им беше хрумнала гениалната идея, след въпросното мъмрене, да окачат на стенлиста във фоайето на училището всичките ми шаржове! Всичките ми смешни рисунки на даскалята, които до един приличаха на себе си и бяха абсолютно разпознаваеми, даже без да се споменават имената им! А над тях се мъдреше надписа, че ей заради тези карикатури ученичката еди коя си бе мъмрена днес и всеки дръзнал да се подиграе с учителското съсловие ще понесе подобни или още по-сериозни наказания. Ами… Час и половина пред стенлиста имаше опашка от хилещи се ученици…

Вярвам, че повече никой не е посмял да попречи на Аглика да рисува. Ей, изкуството е голяма сила 🙂

Продължавай да правиш света красив, Аглика!

Тук можете да разгледате и други нейни творби.

(Visited 710 times, 1 visits today)