Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Или иначе казано, една много влюбена осмокласничка трябваше да не мисли за принцове, а за уроците си J Или поне така казваше класната й, г-жа Александрова.

През далечната вече 1996г. ме приеха в най-елитното за онова време училище в гр. Перник – Езиковата гимназия. И то с най-желаният тогава западен език, а именно английски. Ужасно много се стараех да бъда отлична ученичка, но заедно с това дяволите в главата ми бяха постоянно и налудничаво ме тресяха всички видове тийнейджърски хормони. В училище бях прилежна, тиха и затворена – ангел, но извън това, и особено в петъчните и съботни дискотеки, моя милост беше всичко друго, но не и тиха. И досега май съм си така, винаги в мен са живеели повече от една жена.

Та така. За да преминеш заветния подготвителен клас, или общо взета една нулева година, в която четеш, пишеш и мислиш на английски. Говориш. Сънуваш дори… Трябва да минеш два изпита в края на годината, за да минеш в осми клас, след което предстоят още 4 години. Или както казах, първата година си беше нулева. Имахме по 6 часа английски на ден или общо по 22 часа в седмица. Много ми е забавно като някой ме пита тук в Бостън (понастоящем тук пребивавам), дали зная английски. Не! Никак даже. Върни се на по-предното ми изречение J

В класа ни почти всички бяха много добри или отлични ученици. Двойки и тройки нямаше почти. Всички бяхме прилежни и устремени, уважавахме се, както и уважавахме учителите си. Да, това беше само преди 20 години! Класната ни беше и преподавателят ни по английски език, който както казах учехме денонощно. Г-жа Веселка Александрова. Млада, амбициозна, любознателна, понякога ни беше повече приятел, отколкото учител, но и доста често беше много строга и не ни позволяваше много да шаваме в клас. Даже никак.

Един ден ни разказваше случка за нейна ученичка, дето уж ходела на зъболекар често и отсъствала от часовете, и накрая какво се оказало. Ми девойчето взело, че забременяло. Ужас! Така ни плашеше тя, малките, наивни и невинни девойки от последните редове. Да не ходим на зъболекар! 🙂

По същото това време бях приключила една много красива връзка, и се бях впуснала в нова авантюра. Младежът учеше в съседното училище и понякога прибягваше до моята Езикова Гимназия. Прибягваше и ме чакаше пред училището кога с роза, кога с писмо, собственоръчно написано, с подпис: „Винаги твой, Д.“ Ми топеше ми се сърчицето, как да ви кажа. Онова време беше лирично, красиво, нямаше мобилни телефони, интеренет и никой от никъде не се тагваше. Никой не знаеше, че в часа по музика избягах със същия този Д. и ходихме до тях, където се натискахме цял час. До следващото междучасие. И никой не знаеше къде съм, когато реших да избягам, или по-скоро както беше модерната тогава дума „да се чупим от час“ , да но в часа по английски на г-жа Александрова. Отсъствия до тогава нямах. Всъщност ме нямаше цели 80 минути, което се броеше за един блок или почти два часа. През тези два часа се целувахме в едно кафене, не далеч от гимназията, на по чаша кафе и много фасове, така беше модерно. Не купувахме фрешове и сокове, нито вода. Само чисто, тръпчиво кафе и много цигари. И много целувки. Не можехме да се разделим.

Когато свършиха тези 80 минути, като пияна се занесох към класната стая, за да си прибера раницата и вещите. Но каква изненада! Вътре ме чакаше класната и няколкото ми верни приятелки. Направо се в-ц-е-п-е-н-и-х. Сякаш ме чакаше майка ми посред нощ и ме питаше къде аджеба съм била до 4 часа. Същия страх, че и повече.

„Е, къде беше, моето момиче? „

Почнах да мънкам нещо неразбираемо.

„Ами аз, такова, една приятелка…“

„Аха, и ти май при зъболекаря си била“ – усмихва ми се класната, ама после изведнъж стана строга. – „Само че нали знаеш, че така няма да си вземеш изпитите с тая любов по никое време“…

Не било време за любов. Ама аз бях на 14 години. За какво друго да мисли едно момиче, освен за някой 16 годишен хлапак. При това вечно мой! Но залегнах здраво над уроците и след няколко месеца доказах на класната, че освен любовта, и английският ми се отдава доста. Бях една от 5-6-те човека с отлични оценки на тестовете в края на годината и ура – минах в осми клас. Принципно всички минахме, защото както казах, всички бяха много добри, но тогава успях да си докажа и на себе си, и на майка ми и на класната, че еднакво добре съчетавам и двете неща. Майка ми така и не проумя с годините как точно имам постоянно гаджета и постоянно добри оценки, но такава си бях – малка перфекционистка, която прерасна в голяма такава!

Накрая като отидох за бележника си в края на учебната година, класната ми се усмихна и ме поздрави за отличния успех, но не пропусна да отбележи –  „И все пак внимавай, Роси, че хубавите ябълки прасетата ги ядат!“

Внимавах. Ама си ме нахапаха доста. Онзи вечно моя замина някъде в чужбина и се ожени. Имаше и други вечно мои, за малко.  Докато не си намерих и аз моя принц, на който му изглеждам една съвършено оформена, много хубава ябълка!

(Visited 801 times, 2 visits today)