Автор: Виктория

 

По  времето когато бях студентка водех много скучен живот.  Да, скучен. От работа вкъщи,  от вкъщи на лекции  (евентуално) и обратно.

После работа, протести, работа. Случиха ми се много откачени неща в периода 2013-2014.

Имах да взимам много изпити, баща ми се разболя от рак на белия дроб, а личният ми живот беше пълен провал. И не е защото съм кой знае колко претенциозна, даже никак не съм.

Бях много против онлайн запознанствата, защото пред монитора всеки може да лъже както си иска.

Добре, ама в наши дни човек няма много време за забавления, а ако си и студент (особено в частен университет), и пари много няма.

Решавам аз да навляза  в модерния свят и започвам да си пиша с едно момче. Не стана. После с друго. Единият не искаше връзка, а другият още въздишаше по бившата си. С третия пък не стигнахме до среща. Той помислил че съм моята приятелка  (с късата пола). Да го питаш само тая ли снимка видя в целия ми профил…

Бях започнала тотално да се отчайвам. Какво ми е, нито съм тъпа, нито грозна, какво искат тия тъпаци?!

Животът ми вървеше надолу, вместо обратно. Загубих много пари при една хазяйка, която ме изрита посред нощ с целия ми багаж. Гледах как нещата ми хвърчат по стълбите и бях сигурна че това е някакъв проклет кошмар. Разбира се точно в тези дни чичо ми не беше в града, та се наложи да спя при познат.

Малко по-късно (на 8-ми март) късам глезенни връзки, а по това време работех като сервитьорка. Изкарах едвам смяната на следващия ден, глезенът се поду ужасно. Шефа ми не пожела да ме закара до Пирогов, добре че се намери познат да дойде да ме вземе…

На другия ден бях уволнена по телефона от шефката ( майка на вече покойното шефче, Бог да го прости),  обвинена, че се преструвам. И заплатата не ми даде. Почна да ме обижда колко недоволни клиенти било имало, как нищо не съм вършела като хората, номера от селски вечеринки колкото да не ми даде заплатата.  Излишно е да споменавам, че хазяи и работодатели правят каквото си искат, знаейки че нищо не можеш да направиш.

Викам си, е, няма такава серия! Всичко беше пълна каша, изпаднах в поредната депресия и бях толкова отчаяна и жалка в собствените си очи, че не ми се живееше.

Както казах по-горе, тате се разболя. От рак. Викам си, край. И лекарите го отписаха.

Тогава започна ходенето по мъките и изобщо не виждах светлина в тунела.

Вече си се представях самотна,  зла и стара мома с няколко котки и скапана работа…

След поредното търчане по болници решавам да си отворя аз фейсбук. Започваме да се подиграваме на някаква министърка  с разни приятели. Включва се някакъв страхотен мъж , с който имаме много общи приятели.  Той беше написал, че щял да се жертва и да спаси България от въпросната депутатка. Ама на мен толкова много ми хареса, че реших да му предложа, на свой ред аз да спася него от нея. Като му погледнах снимката и веднага се размечтах за него. Толкова добри очи не бях виждала и на живо. Добродушието струеше от цялото му лице. Ама си викам, той не може да не е женен с две, три деца. Просто свестните мъже са винаги заети. Закон божи, няма друг начин.  Той пък взе да ме закача и се заприказвахме.

Не знам как стана, обаче неусетно започнахме многочасови разговори,  съобщения , майтапи и сълзливи истории по всяко време на денонощието.

Така ми беше леко на душата, както с никой мой приятел или роднина преди това. Аз съм по-добрата си версия откакто съм с него. Той ме приема каквато съм, с всичките ми трески за дялане и с всичките ми откачени навици. Май превърна лъвицата в кротко, мъркащо  котенце.

Казах си, ето,  какво лошо има човек да се занимава с модерни неща като онлайн запознанствата.  Ми че те хората на живо лъжат еднакво добре, както и в интернет.

Решихме да се видим и дето се казва, харесахме се . Той се появи когато бях най-отчаяна и ми показа че светът може и да е прекрасен,  въпреки ада който преживявах. Вдъхваше ми кураж, усмихваше ме, и очаквах с нетърпение следващата среща.

В началото не казвах, че сме се запознали онлайн – не исках да ме убеждават колко е глупаво и опасно да излизам с непознати мъже. То и иначе можеш да попаднеш на всякакви ненормалници.

Обаче в крайна сметка това е начинът, по който сме се намерили и няма нищо лошо в това. Хората се събират по всякакви странни и не толкова странни начини. Важното е да се обичат и да останат заедно, останалото няма такова значение. А и данък обществено мнение не плащам, така че ми е все тая кой какво ще каже. То не бяха насмешки, то не беше чудо. После пък за възрастта беше въпрос. Не ми ли е голям, да не съм луда и т.н. Обаче в момента, в който ги запознах с него, всички се очароваха и ни се радваха.

Татко ми оздравя и след месец вече се бях преместила на другия край на България при моя приятел. Представих му моя любим в болницата, беше доста забавна среща.

След протестите бях решила,  че ще си търся късмета навън, но някак не ми стискаше да замина сама на този етап.

С  моя прекрасен съпруг бих отишла и в дървена колибка насред гората в Зимбабве.

(Visited 1 140 times, 1 visits today)